Въ очитѣ ми отъ тебе по-красива
не е ни Афродита горделива,
ни хубавата дъщеря на Леда.
Обичамъ кожата ти нѣжно блѣда
и кѫдритѣ гдѣ слънцето заспива…
По-чудна си отъ горска самодива,
когато твоя’ гнѣвъ за мигъ покрива
усмивка топла и съсъ милость гледашъ
въ очитѣ ми.
Когато погледътъ ми въ тебъ се впива
ти ставашъ мигомъ въ нѣжность пестелива,
а устнитѣ ти — бѣли като креда.
Не ме желаешъ — въ смърть и радость прѣданъ –
и мѫка отъ сърдцето се разлива
въ очитѣ ми.
